Двадесет и първи век настъпи шумно, с много фойерверки и надежда за по-добър живот. Съвременният човек стремглаво се насочи към натрупване на материални облаги и извличане на печалби от дейности, които не претендират с възпитание в морални и етически норми на поведение. Колкото повече човек  властва над материалния свят, толкова повече той започва да изпитва чувство на безсилие в личния си живот, като изпуска най-важните въпроси относно човешкото съществуване. Съвременната култура се основава върху ненаситния стремеж за купуване, върху идеята за взаимно изгодна размяна. Щастието на съвременния човек се състои в тръпката от зяпането по витрините и в купуването на всичко, което може да си позволи – било в брой, било на изплащане. Все повече млади хора, които са бъдещето на България, смятат за достойно за научаване само онова, чрез което човек може да придобие пари или престиж, а любовта, оказваща единствено благотворно въздействие върху душата , но безполезна в съвремения смисъл, е лукс, за който нямат право да хабят много енергия.  Притеснителен се оказва факта, че все повече семейства учат децата си как всичко се купува с пари, а това което не се купува, се купува с много пари. По този начин те изтласкват от съзнанието на детето истинските духовни ценности и му внушават, че благополучие и щастие се придобиват само по пътя на материалното забогатяване. Тревожно е, че хората обръщат гръб на истинските средства за постигане на щастие и реализация, а се  залъгват с лъскави дрънкулки демонстрирайки фалшиво благополучие. Не след дълго много от тях стават тъжни, започват да плачат без видима причина, чувстват се уморени и празни. Учудено започват да си задават въпроса „Какво им липсва?” Та нали имат всичко – кола, къща, дрехи, пари. Затворени в кръга на потреблението и консумирането, чиято единствена цел е забогатяването, тези хора забравят,че парите всъщност не са цел, а средство и се превръщат в един невротичен човек.
   За да може човечеството да се спаси от неврозата е необходимо да се обърне за помощ към вечните духовни ценности – любовта, стремежът към щастие, приятелството, свободата, увлечението по идеали, вълнуването от добро и зло, чувството за справедливост.
   Любовта е ценност на ценностите. Никоя древна митология не си представя създаването и развитието на света без любов. древните гърци са използвали поне четири думи за „любов:” „ерос”, за изразяване на интимното чувство между двама души; „агане”, по-точния превод е обич и предава едно спокойно и уравновесено чувство на привързаност; „филия”, чието значение е дружелюбието, любезността, приятелството, нагласата за обич, в която участва умът; и „сторге”, нежната родителска любов, обичта към родината и дрги такива. Както личи още от древността любовта се отнася, от една страна към чувството, афекта, емоцията, и от друга – към разума, към тяхното взаимообвързване или противопоставяне.
   Ако съвременният човек повярва в крилатата фраза, завещана му от римската поезия, че „Любовта побеждава всичко”, той несъмнено ще успее да преодолее обсебеността от трупането на пари и желанието за фалшива показност. По този начин ще пребори неврозата и депресията, превърнали се в епидемия на 21 век.
  Когато говорят за „любов”, повечето хора смятат, че от само себе си се разбира за какво става дума. Но дори в ежедневното си общуване те неусетно се стремят да уточнят обекта и, допълвайки „любов към...” човек може да обича много и най-различни неща – живота като цяло, себе си, друг човек, някоя красива идея, интересно занимание, домашен любимец, попзвезда. Хората са убедени, че да обичаш е най-лесното нещо, а всъщност се оказва, че много от тях не осъзнават, че любовта е изкуство, също като живота; желаем ли да се научим да обичаме, трябва да действаме по същия начин, както ако желаем да усвоим всяко друго изкуство. Какво е Любовта и има ли тя един-единствен обект? Отговор на този въпрос ни дават блестящите мислители в областта на психологията, философията и социалните науки. Оказва се, че любовта не е чувство, което човек лесно може да си позволи, независимо от степента на зрялост, която е достигнал. Нужно е, човек да се опита да развие най-дейно своята личност, за да достигне съзидателна насоченост: удовлетворение в личната любов не може да бъде достигнато без способността да обичаш себе си, ближния си, без искренно смирение, без смелост, вяра и дисциплина.
   На първо място съвременният човек трябва да се обърне и да се научи да обича и уважава самия себе си, без да се страхува, че може да бъде обвинен в нарцисизъм и себелюбие. Не бива егоизмът и себелюбието да се бъркат с чувството на любов към себе си. Нарцистичният човек е непрекъснато зает със своята особа, никога не е задоволен, винаги е неспокоен подвластен на страха, че никога не получава достатъчно. Дълбоко в себе си такъв човек не може да се понася. Продуктивната и целеустремена личност притежава онова вътрешно и собствено чувство на одобрение, което го утвърждава, като човек способен да обича себе си и другите. Не се ли научи да обича себе си, личността е неспособна да обича и себеподобните си. Собственият Аз е обект на обич толкова, колкото и обичта към човека изобщо. Щом личността притежава готовността и способността да утвърди свой собствен живот, щастие, свобода,то той е готов да бъде всичко – себе си, другия, всичко съществуващо.
   Много често любовта се бърка с мазохистични или садистични чувства. За да се харесат и за да се почувстват обичани доста хора се  подчиняват безприкословно на другия без да отстояват своите възгледи и разбирания за любовта. Те са щастливи от зависимостта, която ги превръща в средство на друг човек за постигането на неговите цели. Садистичният индивид се стреми да използват другите хора, той „обича” само онези, които явно или неявно му обещават да бъдат негови обекти за експлоатация. Такъв човек се насища само като отнеме от другите всичко, което може да бъде взето.
   Загрижеността и отговорността са незменни спътници на любовта. Ако обаче липсва уважението към човека когото обичаш и стремежът към по-пълното му опознаване, то тогава любовта се изражда в господство над съответния човек. Да уважаваш другия означава да го видиш и да го приемеш такъв, какъвто е, в неговата индивидуалност и уникалност.
  Съвременният живот превърна макия български народ във вещи, които се третират като стока на мощния и жесток икономически пазар. Техническия прогрес превърна личността в съвършен робот способен да трупа материални облаги, загърбвайки най-истинските и изконни ценности за човечеството. В ерата на глобализацията и акселерацията българският народ и най-вече българският юноша са застрашени в своята култура, в своята любов към всичко истинско и важно. Да се обича човекът – какво по-възвишено чувство за човека. Залогът обаче е много голям, а предизвикателството реално. Нашето време е сложно и несигурно. Бъдещото поколение трябва да получи едно наследство, което да не е непоправимо накърнено и замърсено. Те имат правото да живеят достойно в един съхранен свят. Самите човешки същества са истинското общо наследство на човечеството. Любовта към ближния се измерва с любовта към далечния. Близо или далече, вчера или днес, другите хора са наши себеподобни, които независимо от времето и пространството, в което съществуват са се нуждаели, нуждаят се и ще се нуждаят от вечната и неостаряваща сила на любовта.