Ако попитате една жена какъв е смисълът на нейния живот, най-честият отговор, който ще получите е „децата”. „Всъщност, за какво съм дошла на този свят, ако не оставя следа след себе си”- отговаря тя. Повечето хора под следа разбират дете, а следата всъщност  може да бъде песен, стихотворение, добра постъпка, картина и още много други неща.
     Разбира се, децата са нещо прекрасно, но родителите не бива да забравят, че тези деца са в техния живот за определено време.
     Много често родителите се отдават напълно на децата си, като казват, че живеят единствено за тях, те са най-важното нещо в живота им, нещото което придава смисъл на земния им път. Това ги кара да се чувстват живи, дава им сили да се борят с трудностите, изпълва ги с радост и ентусиазъм. Това е целият им живот. Но не бива да се забравя, че в периода на юношеството децата търсят своята идентичност и след няколко години успяват да я намерят. Тогава те отлитат от „семейното гнездо” и то остава пусто. Това е моментът, в който голяма част от родителите /особено майката/, изпадат в тежка депресия, не виждат смисъл да живеят, изпълва ги чувство на безполезност и безмислие... Не са малко и родителите, които  обвиняват децата си за своето нещастие и самота.
     В моя кабинет идват не малък брой клиенти, заявявайки проблем засягащ отношенията със собствената им майка. Те са объркани и изпълнени с чувство на вина, гняв, разочарование и обида. В невъзможността да задържат детето до себе си, някои майки изричат думи, които нараняват дълбоко порасналото им вече дете. „Аз съм ти дала живот и аз имам право да ти го отнема”; „Всъщност аз съм те родила, за да има един ден кой да се грижи за мен”, или „Неблагодарник, посветих живота са на теб, а ти сега си решил да заминеш и да ме изоставиш стара и немощна”. Голяма част от майките не осъзнават, че децата са само гости в техния живота. Те идват, за да осмислят голяма част от съществуването им, но когато пораснат търсят начини да осмислят собствения си живот и родителите вече заемат много малка част от тяхното битие.
      Според мен единствената и безрезервна любов е тази на майката към детето. Обратен вариант не се среща. Степента на близост, която изначално съществува между майка и дете, изключва съществуването на комфортни отношения. Първо имаме пълно сливане: ние всички се появяваме на бял свят изпод биещото сърце на своята майка. По-късно за бебето майката се превръща в идеалното всемогъщо същество, способно да удовлетвори всички негови потребности и нужди. В момента, в който детето си даде сметка, че майка му не е съвършена, то е шокирано. И колкото по-малко тя удовлетворява истинските потребности на детето си, толкова по-тежък е ударът за него.  Този удар в един момент може да прерасне в дълбока обида, която пък да се развие в ненавист.  Ние всички сме изпитвали в детството си горчивия детски гняв – когато майка ни не е изпълнила нашите желания, силно ни е разочаровала или обидила. Може да се каже, че подобни моменти на детска и не само на детска враждебност към майката са неизбежни, тъй като човешките отношения са по природа двойствени и противоречиви. Майките трябва да разберат, че не е редно да изискват от децата си същата любов, която те им дават. Това няма как да се случи. В отношенията между майка и дете, психоаналитиците говорят за „изначално чувство за дълг” и последицата от него – онова чувство за вина, което цял живот ни свързва с жената, на която сме задължени заради появата си на бял свят.
        Достатъчно добрата майка ще дарява детето си с много любов през целия му живот, без да изисква то да и отвърне със същото, защото детето ще пази тази безприкословна любов за своето дете. Достатъчно добрата майка ще помага на чедото си да извърви пътя към своята независимост по възможно най-добрия начин. Децата не са длъжни на родителите си. Но родителите са длъжни на своите деца. Добрата майка знае, че чедото й има право на собствен живот и щастие. Тя се е подготвя за раздялата с него още когато го поеме в ръцете си и чуе първия му плач. Смисълът на живот й се състои не само в отглеждане и възпитание на детето. Добрата майка е жена, която знае, че сигурността и щастието й зависят от партньора до нея, от нейната работа, приятели и близки хора.
     Около петдесетте години жената-майка помъдрява и позитивира - най-общо освобождава се от заблудите на детското съзнание. Осъществява се преход от “Аз съм техен” - към “Аз принадлежа на себе си”. На преден план излиза автентичното Аз на човека. По-лесно справяне с всички негативни промени в старостта. Който не успее да го постигне, губи битката в живота или поне е обзет от чувството, че я е загубил. Интимният партньор се разглежда като приятел, а не като родител, или даващ. Той е по-ценен и уважаван от преди. Изхожда се от позицията на обща стабилност. Посоката е към по-пълно приемане на себе си. Нагласата е, че още има какво да се научи. Успелите майки са щастливи жени, които се наслаждават на останалата част от живота си. Те никога не спират да обичат децата си, подкрепят ги, но не ги обсебват. Оставят ги на собствения им полет. Порасналите им деца имат собствени деца, водят активен и пълноценен живот...и отвреме - навреме ходят на гости при своите родители.

 

 

 

Благодаря за хубавия пост много е полезен.

Трудно е това да се приеме от родителя, но е точно така.
Поздрави!

Защото, ако попитате и някой мъж какъв е смисъла на неговият живот, ще получите същият отговор.----, а за смисъла на живот като цяло съм написал книга, която ще започна тези дни да публикувам в моят блог. Книгата е на основа / парапсихология / и се казва " Указание за изкачване на стълби ".

Да ви кажа напоследък се сблъсквам с не един баща, разделен с жена си, който страда от същата заблуда, че най-важно нещо в живота му са децата му. Явно това се превръща в синдром при самотния баща. Чувството за вина, че не живее с децата си, примесено с разочарованието от неуспеха на брака или съжителството с бившата, ги кара да се вкопчват в децата си.